Когато преди време приятелка ми сподели за кризите на двегодишната си дъщеря си мислех, че може би преувеличава и че няма как да бъде толкова страшно. Да, ама Не – страшно е! На моменти се чувствам безсилна и поела в тотално погрешна посока в грижите и възпитанието на малката Хуна.
Йоан е супер сладко момче. Той е спокойно, игриво и щастливо дете, но напоследък забелязвам как за секунди усмихнатото му личице се променя без видима причина става неспокоен, започва истерично да плаче и да се тръшка – хвърля играчки и посяга да ме удря. В моменти като тези усещането за безпомощност изцяло ме обзема . Искам да му помогна да преодолее гнева си, но той не ми позволява – не желае да го прегърна, но същевременно с това е долепен до мен, гледа ме с пълни със сълзи очи и очаква реакцията ми…
Аз съм изключително спокоен родител, рядко може да ме видите нервна и най-важното винаги гледам позитивно на нещата, които ми се случват, но в моментите на гневни изблици, в които изпада Йоан се чувствам като “провалена майка”. Първите няколко пъти когато Йоан изпадна в т.нар. тантруми (гневен изблик си) си мислех, че най-добрият начин да се справя с тях и бързо да излезем от изпълнената с напрежение ситуация е да прибегна до заплахи, но разбрах, че това не само не помага, а и още по-силно рефлектира върху поведението му. Именно тези реакции ме накараха по-задълбочено да погледна проблема, започнах да търся информация и съвети за “Кризата на двегодишните“ . Осъзнах, че едно от най-важните неща е наблюдението. Превърнах се в детектив – наблюдавам “скрита в ъгъла” и си записвам всичко нетипично в поведението на малката Хуна. Това ми помага да разгледам в същина проблема и да открия вероятния източник на напрежение. Колкото и смешно да ви звучи при мен този вариант дава добри резултати и към момента мога да споделя, кои са успешните подходи за справяне с кризите:
* Йоан е дете, което често се заиграва сам. В такива моменти аз успявам да свърша съвсем спокойно някоя и друга домакинска задача или да си постоя мързеливо до него без да бъда активен участник в играта. Наблюдавам го как си играе, как фантазира с предметите около себе си, как твори и именно в такива моменти, когато картинката изглежда Идеална се подготвям, че нещо може да предизвика гнева му. Това може да е влакче излязло от релсите или животинче, което не може да открие, но аз съм около него и наблюдавайки го и вниквайки в играта, мога да предотвратя изблика на нервност като му помогна да избегне евентуалната “буря от емоции”.
* Когато кризата е започнала не се опитвам да го прегърна, защото вече знам, че той не харесва това – просто стоя до него и се опитвам да пресъздам емоциите, които изпитва с мои думи. Показвам му разбиране и съпричастност.
* Не използвам заплахи и наказания, защото те по-силно рефлектират върху емоциите му в този момент.
* Опитвам се да говоря за всичко, което предстои да направим. По този начин Йоан знае какво следва, подготвен е за събитията и има време да приключи заниманията си. Казвам му” : “След малко ще отидем до магазина“, “ Време е за сън, кажи “Чао“ на играчките“, “След 10 минути ще се къпем“ и т.н.
Това са моите малки помощници в борбата с “Ужасните две“. Ще се радвам да споделите с мен вашият опит и съвети по темата.
Желая ви щастие,
Мария ♥ ♥ ♥
