.

В началото на изминалата година си поставих книжно предизвикателство – 12 книги за 12 месеца. Изпълних го, а най-хубавото е, че децата също се включиха в него и в читателските им дневници вписахме техните нови 12 романа.

За някой от книгите споделях в отделни блог публикации, но по-голямата част от тях останаха “скрити” до днес. Не заради тайната, а заради хаотичното ми присъствие в социалните мрежи и блога през част от годината. Няма да изпадам в подробности. Преминавам през труден емоционален период. Събирам частите на едно скърбящо сърце. Опитвам се да гледам напред. Да открия слънцето, но все още съм в мрак…

Да си призная за тази публикация също изпитвах колебания, но това е моят виртуален дневник, в който вписвам щрихи от живота, а този малък книжен успех вярвам, трябва да остави своята след тук.

От книгите, които прочетох, мои фаворити са: “Петдесет думи за дъжд”, “Стопанката на Господ”, “Вино от глухарчета”.

“Вино от глухарчета”

„Времето хипнотизира. Когато си деветгодишен, струва ти се, че винаги си бил на девет и всякога ще бъдеш. Когато си на трийсет, струва ти се, че всякога си бил закрепен на този светъл ръб на средната възраст. А станеш ли на седемдесет, винаги и завинаги си на седемдесет.Човек живее в настоящето, той е впримчен в своето младо „днес“ или старото си „днес“, но друго „днес“ в този свят не съществува.“

Бях разочарована от “Измамният живот на възрастните”, “Шантарам”, “Спасителят в ръжта”, за които основно чувах много ласкави думи. За мен бях отегчителни и на моменти твърде описателни (най-вече “Шантарам”).

Останалата част от книгите определям като променящи мирогледи, даващи надежда, носещи усмивка.

12 книги за 12 месеца

През ноември със семейството ми преживяхме тежка загуба, с която все още се учим да живеем. Случилото се ме накара да потърся литература, която да ни помогне да говорим за смъртта, страха от раздялата, силата да продължиш напред. Книгите, които за този кратък период успях да прочета, и които не са с фокус художествена литература са: “За трудностите в живота” на Петър Дънов и “Да говорим за смъртта” на Франсоаз Долто. В беседите на Учителя намерих насоки как да се справям със съпътстващите трудности, как да преминавам по-осъзнато през болката и страданието и да ги трансформирам в добро и светлина. В моменти на загуба е трудно да намериш утеха, но смятам, че човек не трябва да спира да я търси.

“Да говорим за смъртта” се чете бързо, но на моменти изреченията са твърде дълги и неразбираеми. Най-силно ми повлияха думите, с които Долто описва трудностите, които човек изпитва докато говори за смъртта и скърбенето. Има и кратки напътствия, които родителите да следват докато говорят с децата си за загубата.

“Да говорим за смъртта”

“Не ви говоря от името на всички, говоря ви от свое име. Това е лично мое дълбоко усещане – че ние трябва да заслужим смъртта си, като водим пълноценен живот. Трябва да заслужим нашето следсмъртие чрез всекидневна борба, за да реализираме в максимална степен възможностите за общуване, за което сме предопределени генетично. Остаряването и осакатяването не пречат на общуването – то просто се променя и преминава на друго равнище и човек трябва да се изправи пред това предизвикателство.”

“Часът на чудовището” е книга, която не съм си мислела, че ще чета заедно с децата си. Особено във възрастта, в която са в момента. Но животът ни постави в ситуация, в която да търсим в книгата подадена ръка, за която да се хванем и заедно да преминем през опустошителните емоции на загубата и скръбта. Преди години бях чела книгата и реших, че сега трябва е да я разгърнем задно с момчетата. Смятам, че ни помогна да говорим открито за чувствата, през които преминава всеки един от нас. Не крихме емоциите си. Плакахме заедно. Бяхме гневни, заедно. Мълчахме, отново заедно. И тази откритост ни свърза още по-силно!

“Часът на чудовището”

„Ядосан си точно толкова, колкото трябва да бъдеш. Не позволявай на никого да те поучава в обратното и да ти обяснява как не трябва да се гневиш. … Ако ти се прииска да трошиш разни неща, за Бога, троши ги, както си му е редът!”

„Ти не пишеш живота си с думи. Пишеш го с действия. Онова, което мислиш, не е важно. Важно е само онова, което правиш.”

„Да вярваш е половината от изцелението. Да вярваш в силата на лека, да вярваш в бъдещето, което те очаква. А свещеникът беше човек, който съществуваше чрез онова, в което вярваше, но го изостави и се отрече от него при първата трудност, отрече се от вярата си тогава, когато най-силно се нуждаеше от нея. Той беше вярвал в убежденията си егоистично, беше вярвал в тях със сърце, пълно със страх.”

П.П.

Книгата според мен е подходяща за деца над 12 години.

Щастлива съм, че изминалата година с момчетата успяхме да прочетем шест книги на български автори и всички те се харесаха на децата. Чудесни четива, а историите на дракончето Ринти и Попътечо ще се помнят дълго. От световната литература като най-вълнуващи бих отбелязала “Дивият робот”, “Коледозавър”, “Момичето, което спаси Коледа”. Ако пък децата ви се интересуван от история поредицата “Детективи с машина на времето” е добър вариант да се потопите в миналото.

За 2025 година си обещахме да продължим с активното четене. А моето предизвикателство е да прочета 12 български книги за 12 месеца!

Бъдете!

Мария

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Copyright 2017, Diane. All Right Reserved.
https://www.instagram.com/mariaspahieva/