Скрина на Баба

Винаги съм харесвала идеята и практиката за водене на дневник, но никога не съм била последователна в това да се придържам към нея в дългосрочен план. Започвам, спирам за кратко, след което отново продължавам. После с причина или без спирам за по-дълъг период от време със записването на мисли, идеи, истории, чувства. Може би това е ситуация, в която се преоткриват и част от вас, но като всеки човек със семейство, кариера, ежедневни отговорности намирането на време за практика от подобен тип не е лесно. Нали?

Но дойде момент в живота ми, в които поглеждайки назад открих как във времето вписването на емоциите и размислите ми на лист хартия ми е помогнало да се почувствам по-добре. Това бе и основната причина да предприема 31 дневното лично предизвикателство на водене на дневник. Нарекох го “Благодарна за…”, защото силно вярвам, че в живота ни има много неща, които ни дават повод да се чувстваме щастливи, благодарни, удовлетворени. А дневникът, той е

Изминалата година ми показа, че високите очаквания към другите и мен както и честото бързане да свърша всичко планирано за деня ми вземат твърде много енергия и време от това да се наслаждавам на малките и наглед простички моменти в живота. Не искам да си спомням последните месеци на 2021-ва когато се чувствах в тих конфликт със себе си. Често се обвинявах, че не съм достатъчно добра в нещата, с които се заемах, че съм твърде плаха и нерешителна. Че мотивацията ми лъкатуши в двете крайности на силна решителност и бърз отказ от действие, само защото съм срещнала трудности пред себе си. Тялото ми бе напрегнато, себеоценката ми ниска, увереността тотално отсъстваше. Избягвах да говоря за трудностите си и ежедневно се критикувах, криейки страхове и разочарования. Бягах от възможността да застана пред мен самата и да си кажа : “Мария, погледни навътре и се приеми с всичките си силни и слаби страни.” 

Годината започна с решението ми отново да полагам грижи

Когато преди две години реших да направя Адвент календар за момчетата не очаквах, че той ще породи толкова вълнение на цялото семейство и че постепенно ще се превърне в наша коледна традиция, която Йоан и Явор да очакват с нетърпение, а ние с баща им да подготвяме с ентусиазъм. Единственото нещо, с което се съобразяваме при направата на календара е в него да отсъстват голем подаръци, а всички скрити ежедневни изненади да бъдат съпътствани с предизвикателства, забавление, познание и време прекарано заедно. Такъв е и Адвент календара за 2021, който споделям и с вас, и който смятам, че може да ви даде интересни идеи за семейни игри. Ето го и него. 🙂

1-ви декември “Писмо до Дядо Коледа”.

Започваме месеца с писмо до Дядо Коледа, шаблони, на което ще откриете в края на текста. Тази година сме решили да изпратим писмата до работилницата на белобрадия старец в Лапландия, а адреса там е:

Едното от качествата, които най-мнго харесвам в себе си, и което смятам, че до голяма степен ми помага в ежедневието ми е организираността ми. Аз съм от хората, които винаги планират деня си, водят си бележки, правят си графици. Затова и често когато получавам похвали, свързани с това колко добре се справям винаги споделям, че всичко е въпрос на организация и правилно планиране на времето. Да, не винаги се справям добре, но наличието на изградена рутина ми помага в ежедневието и определено влияе по-адекватно да приема неизбежните стресови ситуации в него. А по долу съм събрала и някой от любимите ми хитрини, които правят дните ми на майка, любима, домакиня и работеща жена по-леки. 

От години вкъщи се прави седмично меню и вярвайте ми тази семейна рутина е полезна за всички ни. Изградих този навик още в началото на съвместния ни живот с Кирил, който тогава винаги си приготвяше храна за работа и имаше план какво ще закусва

Спомняте ли си първия път, когато детето Ви се разболя? А първия път, когато още като бебе се изтърколи от дивана/леглото и Вие притеснено оглеждахте крехкото му телце и нервно набирахте номера на педиатъра? А този, в който падна и удари крачето си и чухте изплашено да казва: „Мамо, боли, помогни ми.”. Сигурна съм, че със свито сърце и изпълнени с умиление очи ще отговорите: „Да, спомням си!”. И да, родителството е изпълнено с подобни моменти на тревога, страх, паника, безпокойство, несигурност. Но още по-хубавото е, че миговете на щастие, благодарност, радост, удовлетвореност, признателност са много, много повече.

               Когато за първи път станах родител и ръцете ми поеха малкото  и беззащитно телце на Йоан, частично осъзнах каква отговорност съм поела. Казвам частично, защото от онзи ден нататък ежедневно надграждам мисълта за отговорността, грижата, търпението,

Уртикария или копривна треска. Позната ли Ви е? Преди 2 години за първи път се срещнах с понятието и бе свързано с една алергична реакция от непозната за Йоан до онзи момент храна. Треската се появи през нощта и премина за няколко часа с леки, сърбящи и зачервени обриви основно в областта на корема и гръбчето му, и много бързо след като дадохме противоалергичен сироп сърбежа се успокои и останаха само следи и леки пощипвания, които до сутринта напълно изчезнаха.

Няколко години след тази случка за втори път се срещнах с уртикарията, но потърпевш от треската бе Явор и ситуацията далеч не съвпадна с вече познатата ми и позабравена история.

Всичко се разви след една щура водна игра на момчетата в двора ни. Децата истински се забавляваха и след час пръскане с водни помпи ги прибрах за обяд и почивка. Дотук добре, и те доволни и аз щастлива, че ще имам малко време за работа. Водата и слънцето ги бяха уморили и заспаха още на средата на приказката, но 40 минути

Някъде из Стара планина, където вековните гори пазят тайните на хайдушките дружини и символите на българщината. Там където сутрин се будиш не от шума на автомобилите, а от бумтенето на реката. Там където ухае на бабината баница, хапваш до насита домашно приготвен качамак, пиеш греяна ракия и разговаряш без притеснение и излишна суета с домакините. Там където връзката с природата не е забравена, а миналото е романтично преплетено с настоящето. Така бих описала вила Вербена и времето прекарано в района на Априлци.

Бях харесала мястото още през есента на миналата година, но тъй като тогава търсехме самостоятелна къща за гости за повече от едно семейство оставих Вербена за някое бъдещо пътуваме само за нас четиримата. И времето дойде, точно тогава когато най-много имахме нужда от почивка и уединение.

Голяма част от пътя ни до вилата, както и не малка част от времето там бе съпътствано с дъжд, дъжд и пак дъжд, но независимо от метеорологичните

Винаги съм гледала на детските книги като на съкровище, което искам да притежавам. Особено тези книжки за малки деца илюстрирани така красиво и детайлно, че искаш да си вътре в тях и да усетиш вълшебният сюжет още по-силно. Пред такива книги е невъзможно да останеш безразличен и да не си кажеш “искам я за децата си” именно затова и детската библиотека вкъщи прелива от книжки и разнообразие. В нея се губиш и намираш едновременно и никога не ти е скучно. Предвид малката разлика между момчетата, често се случва Явор да наследява голяма част от нещата на Йоан – така е и с книгите. На моменти дори носталгично поглеждам към децата и се питам как толкова бързо единият е станал твърде голям за част от книжното си царство, а другият вече е узрял за него!? И въпреки богатото приказно богатство вкъщи има нещо, което ме кара да купувам още и още детска литература. А тези в следващите редове са едни от любимите на Явор и има периоди когато четем само тях, а всичко

В живота на всеки един от нас има хора, с които не се чуваме често, виждаме се рядко, но знаме че те са до нас и независимо от обстоятелствата и ежедневните грижи, в момента в който се чуем/видим усещаме тази топлина, разбиране, подкрепа и съпричастност, скрити в посланието на думата приятел.

Преди дни се виждах с близка, с която не се бяхме срещали повече от година, разговорът ни продължи с часове, в които споделяхме за успехи и неуспехи, за разочарования и приятни изненади, за загуби и споделеност, за болки и радости. А преди да се разделим си обещахме, срещите ни да са по-чести, но имайки предвид ежедневието и на двете ни знаем, че пожеланието трудно ще се осъществи.

По време на разговорите ни Д. ми сподели, че в очите ѝ изглеждам различно – физически, емоционално, духовно, а моята първоначална реакция на думите ѝ бе: „ О, не, няма нищо такова, все същата съм си” и продължихме да водим други разговори. Аз обаче съм от хората, които мислят много върху