Първи стъпки

MOMMY LIFE

Все по – често се замислям над думите „Времето лети“, понякога дори си мисля, че то не лети, а препуска със скоростта на светлината. Времето от раждането на Йоан до сега отлетя като един миг, той вече е на година и четири месеца, а аз имам чувството, че вчера бе първата ни среща. Беше толкова вълнуващо и чисто. Понякога ми се иска стрелките на часовника да спрат и да мога да се насладя на момента, а след това си казвам, че всеки един миг носи със себе си очарование и магия, която не може да бъде спряна…


Днес Йоан има малък рожден ден, става с месец по-голям, по-непокорен, по-любопитен, по-енергичен. Спомням си първите месеци, когато той прекарваше по-голямата част от деня сгушен в нашите прегръдки, често чувах упрека, че „Ще го науча да е постоянно на ръце“, но това не ме спря, не ме притесни, не ме изплаши, защото знаех, че това време няма да се върне. Сега година по-късно с умиление си спомням за тези дни и ми се иска да сграбча малкото човече и да не го пускам от прегръдките си, но той е толкова жив и активен, че няма да ми позволи 🙂 . Йоан е доста любвеобилно дете, позволява да го гушкаш, целуваш и мачкаш, но същевременно с това обича свободата си и не позволява дълго време да го „глезиш“ така – дърпа се и иска да отпраши към някоя интересна и изпълнена със „забранени“ предмети посока. И като казах отпраши се сещам за първите му крачки. Малката хуна проходи на 1-ви юни, вече беше навършил годинка, стоеше стабилно на крачетата си, придвижваше се придържайки се за предмети, но никога сам – дори отказваше да ходи когато го държахме за ръка. С Кирил бяхме решили, че няма да настояваме и ще го оставим да пълзи колкото той иска. Вярваме, че детето трябва само да поиска да бъде самостоятелно в това ново преживяване (и не само). Бяхме решили, че няма да използваме проходилка, не само заради противоречивите мнения по въпроса, а и поради факта, че жилището ни не е голямо и още една допълнителна пластмаса не ни трябва. А и смятам, че колкото по -големи стават децата, с толкова повече непотребни вещи ги затрупваме.



Тъй като искам Йоан да расте в среда, в която да се чувства свободен, а не ограничаван от постоянни забрани си позволявах да го оставям да пълзи на воля и на детската площадка. Веднъж дори събрах негативите на една възрастна дама, която бе шокирана от факта, че позволявам на детето си да пълзи, тъй като така щяло да се изцапа. Не си замълчах, изказах мнението си и оставих Йоан да лази. Седмица след това той проходи. Без да бъде подтикван да го прави – сам. Той е моето смело момче, което направи първите си крачки само, без да търси протегнатите ми ръце. Изправи се и тръгна не към мен, а към децата в парка, които сега са и наши приятели. Не ние, а децата избират хората, с които да общуват, от нас се очаква просто да ги насочим. Сега съм щастлива, че общуваме точно с тези деца и майки. Благодаря и на тях, че приемат детето ми такова каквото е, емоционално, гушливо, бунтуващо се, непокорно. 




Това са нашите първи самостоятелни стъпки в живота. Пожелавам си винаги да споделяме заедно новостите един за друг, защото щастието се крие в неговата усмивка, в нашата усмивка като семейство.


Обичайте се,

Мария ♥ ♥ ♥

Please follow and like us:

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

FACEBOOK
INSTAGRAM
PINTEREST
GOOGLE